Умиращите индустрии

Има индустрии, които с течение на времето "умират" - хората спират да потребяват дадената услуга/стока, с което бизнеса изчезва от пазара и остава единствено в спомените на хората. Основните причини за смъртта на даден бизнес могат да се обобщят по следния начин: навлизане на нови технологии (иновации), както и глобалната конкуренция (евтино производство на изток).  

Таблицата показва умиращите индустрии в САЩ, които може да изчезнат напълно с течение на времето. Няколко коментара за някои индустрии:

1. Бизнесът и обикновеният човек вече не използват кабели в своето ежедневие: всичко е безжично - телефони, интернет, сателитни чинии и т.н. Тези индустрии свързани с окабеляване нямат много светло бъдеще. 

2. Фабриките за производство на текстилни дрехи и облекло също отбелязват спад, основно поради изместване на производството в други по-евтини страни (Китай, Индия, а също и България). 

3. Издаването на вестници бележи спад - наличието на интернет и устройства за четене на вестници/книги все повече ще притискат този бизнес. Лично очаквам той още повече да се свие. България се движи с 5-10 години закъснение от глобалните процеси на запад, но тук очакваме същата съдба да споходи тези, които не са се ориентирали към повече онлайн съдържание.

4. Интересно е положението с тези индустрии, които се занимават с отдаване под наем на дрехи, ДВД, игри и др. Конкуренцията (евтиното производство) направи дрехите много по-достъпни (като цени), тоест ако преди да вземеш смокинг за 1 нощ е било на сметка, сега плащайки малко повече отгоре може да си купиш въпросната дреха. За ДВД-тата и игрите важи същият принцип - няма смисъл да си ги вземаш под наем след като можеш да си ги купиш на малко по-висока цена. 

5. Магазините за продажба на музика бележат също голям спад в приходите си. Причината е разбира се технологична - интернет и прехвърлянето на продажбите онлайн. Не е ясно доколко  спадът се дължи и на разпространението на музика по нелегален начин  в мрежата.

Стига драми с тези милиарди

Поредното доказателство за качеството на нашите медии са новините от последните дни свързани с Европейският механизъм за стабилност (ЕМС) и създаването на пакта Евро плюс. Отвсякъде ни заляха новини как изведнъж се присъединяваме към нещо (пакт Евро плюс?!), което ще ни ощети с над 6 млрд. евро. Нито една медия обаче не описа всъщност за какво точно става дума.

Европейският механизъм за стабилност е само за страните членки на еврозоната. И няма почти нищо общо с пакта Евро плюс. Новият механизъм за стабилност (ЕМС) ще влезе в сила през 2013 г., ще замени сегашния и ще има по-голям капацитет да отпуска заеми на закъсали страни. Тъй като ЕМС влиза като малка промяна в Договора за ЕС, тя трябва да се ратифицира от всяка една страна членка. Дали ще се ратифицира чрез референдум или не, това все още не се знае. Факт, е че всички страни ще гласуват тази промяна - дори Англия, която не иска да има нищо общо с еврото и всякакси страни от него. Важно е да се знае, че ратификацията не означава поемането на някакви задължения.

Поемат задължения страните - членки на еврозоната. Таблицата вляво показва какво е съотношението на вноските на отделните страни (ключ за изчисляване на дела на всяка държава в капитала на ЕМС е процентът, с който тя участва в капитала на Европейската централна банка). Има отстъпки за тези страни, чийто БВП на глава от населението е под 75% от средния в ЕС чрез разсрочване на вноските във времето. България я няма в табличката, защото не е член на Еврозоната. Ще се появи там, когато приемем еврото. 

Тоест фактът, че правителството ни подкрепя новият пакт Евро плюс, не води до поемането на никакви финансови задължения. Те ще дойдат от ЕМС, когато влезем в Еврозоната. А последното е записано в договора ни за присъединяване в ЕС. И то не е новина от вчера, това че страна-членка на Еврозната участва в спасяването на друга го наблюдаваме от вече над една година. Друг е въпросът дали това е правилно или не.

Приликите и разликите между Ирландия и Португалия

Има едни две страни в ЕС, които хем много си приличат, хем много се различават. 

И двете страни през 80-те бяха най-бедните държави в Европейската общност. 30 години по-късно същите две страни претърпяват много сериозна икономическа и финансова криза и биват спасявани от фалит от международни институции. 

Страните са Португалия и Ирландия. Но приликите спират до тук. За 30 години Ирландия успява да повиши своя жизнен стандарт дотолкова, че става най-богатата страна в Общността (изключвайки Люксембург). И въпреки bail-out-а, който получи от ЕС, все още Ирландия поддържа много висок стандарт на живот.

Португалия от друга страна за разглеждания период си остана най-бедната западна страна. Ето някои кратки факти за страната:

 - хроничен бюджетен дефицит за последните 30 години. Няма периоди, в които да се наблюдават излишъци;

 - държавен дълг достигащ 90% от БВП-то на страната;

- най-ниско образованата западна страна - според статистиката само 28% от възрастните (25-64 г.) имат завършено средно образование. В Германия процентът е 86, в САЩ - 89%. Изключително висок е и процентът на отпадналите от училище - 37, един от най-високите в ЕС. Данните са за 2008 г. 

Всичко това си има и своето обяснение. Ирландия инвестира огромни средства за образование, което в дългосрочен план повиши производителността на труда, конкурентоспособността на страната, а оттам и доходите на хората (жизнения стандарт).

Португалия твърде късно се сети да прави това. Предпочете да произвежда евтино и да работи в индустрии (като текстилната), за които чак толкова образовани хора не бяха нужни. Обаче през последните години Китай и Индия се събудиха (икономически) и започнаха да произвеждат още по-евтино, с което отнеха "хлябът" на португалците. Така те се озоваха без подходящото образование пред новите предизвикателства, които се откриха пред тях. Не е чудно, че Португалия все още е най-бедната западна страна.

Ако има полза от природните бедствия, то нека взривим и Ню Йорк

След апокалиптичното земетресение в Япония се появиха коментари, как всъщност полузаспалата икономика на Япония изведнъж ще се събуди и ще отбележи невиждан ръст. Причината е, че налетите пари от японското правителство за реконструкция и възстановяване на щетите от земетресението ще създадат много работни места, а оттам повече доходи и по-висок БВП. Тези твърдения, някои ще кажат, се доказват от статистиката, която показва покачаване на БВП именно след подобни природни бедствия.

Де да беше толкова просто, обаче. Това за което се говори по-горе всъщност е типична проява на кейнсианство - или да се намеси държавата и да стимулира икономиката. Ако реалният ефект от подобно бедствие беше наистина бум на икономиката, дайте тогава да взривим долен Манхатън в Ню Йорк. След като съборим десетина небостъргача, държавата ще се намеси със няколко милиарда долара и изведнъж всички ще спечелим. 

Разбира се, че това не е така. Не трябва да се забравя за оскъдността на ресурсите в икономиката. Ако днес дадем пари за едно нещо, това означава, че се лишаваме от нещо друго. Всички бедствия безспорно са лошо явление и ако днес наливаме пари за възстановяването на нормалния начин на живот, в същото време пропускаме ползата от нещо друго - повече инвестиции в образование, нова магистрала и т.н. 

Как се обезценяват парите ни

Наскоро открих в сайта на НСИ интересна страница, където всеки може лесно да разбере как са се обезценявали парите ни през последните 20 години. Инфлацията в България за периода 1990 - 2011 г. е наистина зашеметяваща - 423 691 %. 

Разбира се основна заслуга за тази стойност имат годините 1996-1998 г., като само за тези три години инфлацията в страната ни е стигнала 2500%. Печатането на пари (каквато беше политиката тогава) не е решение за излизане от финансова криза - вместо да излезем от кризата, ние затънахме и обедняхме още повече.

Ако в началото на този период сте спестявали някакви пари в банка и ако приемем, че банката ви не е фалирала в края на 90-те, простите сметки показват, че при годишна лихва от 5%, акумулирана за разглеждания 21 годишен период тя би била близо 280%. Или който е пазил пари в банка за съжаление е загубил много. Не че тогава е имало други (стойностни) алтернативи - парите в буркан или по дюшека дори не ги коментираме, а едва ли са много тези, които тогава са обръщали парите си в злато или сребро. 

Сега разбира се положението е малко по-различно и въпреки, че нямаме трицифрена годишна инфлация, отново повишението на цените е това, което ни притеснява най-много. Когато доходите растат, инфлацията като че ли не се усеща, но когато доходите замръзнат поради ред причини, тогава всеки усеща как парите губят от стойността си.

Хората се шегуват, че човек не може да избяга от смъртта и данъците. Но тук трябва да добавим и инфлацията, която дори се нарежда на второ място преди данъците. Защото човек може и да не плаща данъци (ако е пенсионер, ученик, студент и т.н.), но няма как да избегне обезценяването на парите си.

Какво ни мотивира

Клипчето по-долу е старо, но изводите, до които стигат авторите няма как да остареят. Парите ли са единственият ни мотиватор да работим по-добре и да постигаме по-добри резултати? Ето накратко до какви изводи стига едно изследване:

- парите стимулират постигането на по-добри резултати само до определена степен - основно ако работата е физическа и не изисква (сложни) мисловни и познавателни процеси. Тук идеално работи примера с моркова, който казва - ако направиш това, ще получиш това.  

- когато обаче работата включва сложни задачи, които изискват различни креативни и други умения, по-големият бонус няма да доведе до по-добро представяне (съответно по-добри резултати). Защо се получава така? Най-общо казано, защото когато човек получава достатъчно пари, той спира да мисли за тях. А когато не мисли за тях, те вече не играят същият мотивиращ фактор, който са имали преди. Тогава се появяват три нови стимула, които водят до по-добри резултати: автономност (сам да определяш какво да правиш), самоусъвършенстване (да ставаш все по-добър в работата си) и да виждаш целта/резултатите от работата си (да се чувстваш успял).

България вече не е най-бедната страна в ЕС

Преди известно време излязоха данни от Евростат, че за 2008 г. България е най-бедният регион в ЕС, а малко над нас се нарежда Румъния. Много медии преповториха този факт, въпреки че информацията е от преди 3 години, а от тогава насам  се случиха много неща. През 2007-8 г. Румънското правителство популистки вдигна шоково заплатите в редица публични сектори, с което изкуствено вдигна и стандарта на живот в страната. Изкуствено, защото производителността на труда не скочи със същия процент, което в следващите години си пролича. Румъния изпадна в тежка криза и беше спасена от фалит благодарение на спешната намеса на МВФ. 

Според последните прогнози именно на МВФ, още през 2009 г. средният доход в България измерен чрез паритета на покупателната способност е малко над румънския (11 883,42 долара срещу 11 869,17 долара). Или казано другояче - вече не сме най-бедната държава в ЕС. Графиката по-долу показва, че и в следващите години (до 2015 г.) Румъния остава под нивото на България. Не че това е голямо успокоение за нас - българите, но ясно показва, какво става когато някои води неразумна бюджетна политика и популистки вдига заплати без необходимите реформи. Това е поредният ефект от кризата, след като преди месец стана ясно, че благодарение на своите неефективни публични финанси и последствията, които доведоха за страната, Гърция вече има най-ниска конкурентоспособност от страните в ЕС.

Дотук с хубавите новини. През 1993 г. един българин, естонец, румънец и поляк са вземали сравнително едни и същи доходи имайки предвид покупателната им способност. След това обаче 2-те северно-европейски страни рязко повишават стандарта си на живот. България за съжаление преживява две икономически катастрофи (в началото и края на 90-те) и реално растежът на доходите започва след 2000 г. 

Една история от САЩ за контролирането на цените

Едва ли има човек, който да не иска ниски цени на стоките и услугите около нас. Толкова ниски, че да може да си купуваме каквото и колкото си поискаме. На пръв поглед едно контролиране на цените, което да ги държи ниски звучи хубаво. Но дали наистина е така?

Много често хората гледат само върху първоначалния (еднократния) ефект, който едно такова регулиране има върху живота ни. Цените „изкуствено” се държат ниски и всички потребители са доволни. След известно време нещата обаче се променят.

Ето един пример с електрическата криза в Калифорния, САЩ. Годината е 2001 г. Историята е класически пример на контролиране на цените, но не и на разходите, които формират дадената цена. През споменатата година електричеството в щата поскъпва – причините са по-малко падналите количества дъжд, съответно по-малко вода, която да задвижда хидроелектрическите централи. Това води и до по-малко произведен ток. В същото време разходите за единица продукция/подръжка си остават същите (фиксирани) – кредити към банки, наеми, заплати и т.н. Горивата (нефт, газ) поскъпват, което също дърпа нагоре цената на електричеството. И тук обаче се намесва калифорнийското правителство, което поставя таван на цената на тока.  То казва, че един киловат час ще се продава за 7 цента, въпреки че пазарната цена тогава се оценява на 15 цента.

Таванът на цените всъщност довежда повече проблеми, които се проявяват след известно време. Произведеното електричеството е по-малко, но тъй като цената му остава ниска, хората продължават да потребяват в същите количества. Те не знаят, че има проблем. Ако цената беше по-висока, колкото определя пазара, то тогава хората щяха да имат стимул (високата цена) да потребяват по-малко и да потърсят алтернативен източник.

Всичко това довежда до масово спиране на тока поради аварии и най-вече липса на електричество. Много бизнеси в най-богатия щат в САЩ са застрашени от огромни загуби. Това разбира се стряска правителството на Калифорния, което тръгва да внася ток от съседни щати. Цените обаче са по-скъпи, което принуждава публичните електрически компании в Калифорния да изпаднат във фалит, тъй като купуват скъпо, а продават сравнително евтино – на опеределения таван по-рано. Последва щатска субсидия, с което рекордният бюджетен излишък на Калифорния се превръща в рекорден дефицит.

Изводът е, че една намеса на пазара води след себе си редица други последствия, за които в началото дори и не се подозира. И в повечето случаи те са негативни.